брандон лили бенч

Мотивация, която може да те разтърси

Докато си говорихме с няколко момчета онзи ден в залата за това – онова, изведнъж преминахме на разни теми, засягащи тренировките ни. Малко по-късно, един от съотборниците ми (Кени Мейсън) се приближи до мен и ме попита кое ме мотивира. Той уточни, че не става въпрос как да намериш мотивация, а как да я запазиш все така силна, дори когато вече си постигнал нещо, което ти се е струвало невъзможно в един или друг момент. Взех го много насериозно, първо, защото знаех, че Кени не би ме попитал, ако отговорът не беше важен за него и второ, обичам да се самоизследвам. Мисля, че това дава на човек отговор на въпроса кой е, какво е и на кое място се намира в жизнения си път. Мъжът, който съм аз сега, със сигурност не е това, което съм бил преди 5 години и се надявам да е така и след следващите 5 години. Да разбереш “защо” означава да разбереш себе си.

Искам да кажа, че от най-ранното си детство винаги съм искал да стана голям в нещо. Обичам героични разкази за славни герои и като бях дете и чуех нещо в училище, или в киното, веднага тичах вкъщи и грабвах енциклопедиите, които имахме тогава и почвах да чета всичко, което намерех за тези хора. Бях очарован от това, което ги прави различни. Какво имаше в тях? Защо, от многото милиарди хора, населяващи тази земя, точно тези хора са забележителни? Имах един професор в колежа, който ми го обясни по най-добрия начин:

ПОВЕЧЕТО ХОРА, ПОСТИГНАЛИ НЕЩО ВЕЛИКО СА ИМАЛИ ЗА ЦЕЛ ДА ПОСТИГНАТ НЕЩО СЪВСЕМ НОРМАЛНО И В ХОДА НА ТЯХНОТО РАЗВИТИЕ, ВЕЛИЧИЕТО ИМ СТАВА НОРМАЛНО

Купи SBD

Отне ми доста време да разбера какво е искал да ми каже, но преди да продължа, нека уточня, че не мисля, че това, което съм постигнал в пауърлифтинга е велико. Някои ми казват, че е така, но за мен, това което правя ден след ден си е нормално. Мъжете, които завладяват подиума в течение на десетилетия, те са великите.

Помня, че когато започнах да вдигам щанги тежах едва 77 кг, при това с всичките си дрехи върху мен. Толкова отчаяно исках да имам мускули и момичетата да ме забелязват. Мислех си “Ако стана 84 кг ще е прекрасно. “Е, стигнах заветните 84, после 91 кг, но цикълът се повтаря до ден днешен, когато вече тежа 147,5 кг, пък искам да съм 160 кг, за да постигна целта си. Когато тези “намерения/цели” влязат в съзнанието ми, аз не ги поставям под въпрос, просто започвам да работя за тях. Не сядам да претеглям всеки риск… Ако го бях правил, сигурно щях да се откажа, но аз не съм повърхностен човек. Аз гледам право напред и щом веднъж си поставя цел, ще измина всякакъв път, за да я постигна. Мразя провала. Ужасно го мразя. Спомням си, като дете бях в баскетболната лига на 6-годишните и ако загубехме мач, направо бях като луд до следващата игра. Бях ужасен съотборник, защото мразех да съм в един отбор с деца, които не искат да победят толкова, колкото мен. Какво беше “това”?

Когато порастнах, вече играех футбол и баскетбол в гимназията. Започнах да се впускам и в индивидуалните спортове като плуване/гмуркане, тенис, ракетбол. Хубавото при индивидуалните спортове е това, че усилието ти се равнява на резултата, показан на терена. Другият фактор, който вероятно е помогнал повече от другите външни фактори за изграждането ми като спортист беше един треньор; казваше се Бънки Харкълроуд (Bunky Harkleroad). Той притежаваше “това”-то. Страст, огън в себе си… Веднага си допаднахме и това ме доведе до най-силния мотив в живота ми, защото много си приличахме. Спомням си една тренировка, когато тичахме с ръцете нагоре (все едно искаш да вкараш гол на вратаря с ръцете си).

Детето, което първо отпуснеше ръцете си надолу, трябваше да седне, а останалите да продължат да тичат. Е, тук съм да ви кажа, че никога няма да позволя на ръцете ми да паднат. Веднъж, обаче, треньорът изсвири със свирката и ми каза да седна, тъй като ръцете ми се били отпуснали. Всичко в мен крещеше, че не е така, но въпреки това трябваше да седна долу и да гледам как всичките ми съотборници ме гледат с чиста омраза в очите. Спомням си как се опитах да стана и да продължа с тях, но той ме заплаши, че ще ме изрита от отбора, ако го направя.

След тренировката бях много ядосан и тръгнах след него да му потърся сметка, а той ме погледна и ми каза нещо, което не съм забравил и до днес… Той ми каза “Лили, по дяволите… Ти не разбираш. Твоите ръце не паднаха както падат или биха паднали при другите деца . Твоите ръце бяха горе, но децата бяха изморени … Слаби. И спрямо твоя стандарт ТЕ ПАДНАХА. Никога не позволявай на ръцете си да паднат.” И до ден днешен той ми пише на стената от време на време, или коментира някое видео така “не позволявай никога ръцете ти да паднат” и това ми дава тръпката.

Не схващаш посланието, нали? И аз не го схванах най-напред, но когато се върнах у дома, мислих с часове. Не можах да заспя онази нощ, но на сутринта отговорът сам дойде при мен. Аз и всички останали, не трябва да бъдем оценявани спрямо други стандарти. За теб съдят по това, което ТИ можеш да направиш. Оценяват те по това, което ТИ си показал с времето…

Силовият трибой, спортът, който ние обичаме в голяма степен е отражение на живота. Няма значение, че на другите деца кокалчетата на пръстите се влачат по земята, моите са винаги вдигнати нагоре, и то толкова високо, че ако някой ден техните дори и малко се отпуснат, да бъде забелязано. Това е, което ме мотивира до ден днешен в силовия трибой. Всеки ден имам по три цели в живота си: Да бъда благодарен, да бъда по-добър от вчера и да помогна на някого. По същия начин съм и с пауърлифтинга, благодарен съм на този спорт и за това, на което ме е научил и че ми е дал възможност да се състезавам, боря се да съм по-добър на следващия ден, отколкото съм бил вчера.

Заобиколен съм от момчета, които си съдират задниците и се стараят да се качат на върха и какво би означавало за тях, ако аз се появя в залата сякаш съм най-големия мъжкар в университета и не правя нищо? Това би било като да им зашлевиш шамар. Аз си оставам мотивиран, защото огънят в мен гори толкова силно, че не мога да го изгася. Всички имаме и добри и лоши дни, но дори в най-лошия ми ден, аз пак правя всичко, за да стана по-добър. Инвестирал съм твърде много време и съм пожертвал прекалено много, за да го оставя наполовина. Ако четеш тези редове, значи не си просто случаен посетител в залата. Мисли си как час по час, ден след ден, седмица подир седмица, месеци, години, десетилетия си прекарвал времето си в преследване на целите си и как да направиш твоето най-добро. Я се разкарай оттук с тия глупости!

Аз не съм по-добър от всекиго другиго, когото съм срещал. Не съм талантлив по начините, по които други са и в много отношения съм посредствен, но си имам цел. Да съм стигнал толкова далеч и да се откажа точно сега? Това не е само обида към самия себе си, но и към всички ония, които са инвестирали време, усилия в човека, който съм сега. И за мен вече няма друг вариант, освен да сведа леко глава и да продължа да ора напред… Никога няма да позволя на ръцете ми да паднат.

Както вече писахме, Брандон Лили пострада на третия си опит на клек на ЛА Фит Експо в неделя, – 26-ти януари. Той е разбил на две капачката на лявото си коляно и има скъсани сухожилия на квадрицепсите, пателарните сухожилия (на капачките), менискус,  и коленните сухожилия. Операцията за възстановяване на скъсаните връзки е продължила 5 часа и след това е прекарал 6 часа в реанимация. Сега се възстановява в болницата.

Разходите за операцията ще надхвърлят 100,000 щ.дол., а застраховката на Брандон не може да покрие сумата поради професионалния му статус на пауърлифтър. За да проявят своята солидарност към големия спортист, приятелите и поддръжниците му откриха дарителска сметка, в която се събраха 6,000 щ. долара само за първите няколко часа!

Макар че, по съвет на адвокатите донорската сметката бе своевременно закрита и сумите върнати на дарителите, все пак това е един прекрасен пример за лоялност между спортистите.

Добре би било да се поучим от братята – американци на съпричастност и взаимопомощ!

Коментирай